...and music for all

Последвалото, за мое съжаление е преживяно и описано от г-н malamirski, който се подвизава из форума на радио Z-Rock.

Малко Люксембург. Много пастис. Иначе голям рахат.



Малко насам-натам…



Малко замъци. Целта обаче беше едно друго пътуване.
Трескави се изстреляхме към Франкфурт в понеделник сутринта (22 ноември). След кратката разходка покрай Майн, изтрамбовахме центъра на ветрило и да - коледният базар беше започнал. Тръкнахме едно кръгче из „Дер Дом”, короновал и погребал сума ти крале на германите…
И вече беше късен следобед – наближаваше…



Скоро бяхме пред клуба – в челната десятка (като оставим настрана факта, че мястото си е доста чалнато, Batschkapp е супер-странно име…)
Валеше. Потропахме си двучасова мини-ръченица преди да отворят. Слава богу наблизо имаше супер-маркет, до който прескочих за патронче коняк. И така пет пъти… Чуваше се саунд-чекът – съвсем ясно. Изслушахме 20-минутна версия на Howl . Аз просто цъфтях. Уж нямаше много народ, но щом стана осем и отвориха вратите клубчето се изпълни за нула време. То не беше и голямо де, ама бирата беше 4 евро…



Наредихме се на предна линия – провесени върху оградата на метър от неголямата сцена.
В осем излязоха подгряващите The Good, The Bad.
Страшно хахави и шумни датчани, които изглеждаха като брит-поп икони – нещо като хибрид между Брет Андерсън и Джарвис Кокър – и звучаха като сайкъделик саундтрак на Ийстууд-уестърн.
Последва познатата наелектризирана пауза, след която…
Се появиха нашите момчета/момиче… Питър беше забравил цигара в ъгъла на устата си… Робърт беше тъжен… Лия се беше разхубавила…
Забиха с обичайното за това турне начало – War Machine и Mama Taught Me Better от Beat The Devil’s Tattoo (2010) и винаги третата Red Eyes And Tears… (Когато ги питат защо толкова рано махат главите с това парче, Питър обяснява, че прсто по-късно гласът му пада и е невъзможно да държи ниските вокали на Red Eyes… ) Последваха отново парчета от последния албум – Bad Blood и емблематичната Beat The Devil’s Tattoo… Дадоха ни малко да си поемем дъх с кънтрито на Ain’t No Easy Way, след което отново ни хвърлиха във филма с взривяваща серия: много любимата Rifles от първия им албум B.R.M.C. (2001) – разтърсващите Berlin и Weapon Of Choice от Baby 81 (2007) – и поклащащата се Stop от втория Take Them On, On Your Own (2003)… Прибоят на залата зад нас заливаше гърбовете ни с все по-мощни вълни… На моменти неволно, но с умиление, си припомнях сравнително кротката холандска публика в Амстердам през май месец… Елегичната Long Way Down, която дойде след това, облекчи страстите временно… Парадоксално обаче еуфорията в нас растеше… За да ни тресне голямата изненада на вечерта - Martyr!!! Отвяващото бонус парче от Beat The Devil’s Tattoo… Леле… И за капак - Whatever Happened to My Rock ‘n’ Roll (Punk Song) … Дойде нашият момент да погнем погото – мисля, че леко го наплашихме… Още ни бучаха главите, когато осъзнахме, че момчетата/момичето са се покрили… Кога дойде време за бис, мамка му!?!?!… Не си спомням ясно колко викахме/пляскахме/свирихме/тропахме, но Робърт излезе самичък , което ни накара да гадаем наум кое ли парче ще изкара сега акустично… Ами две бяха – закриващата Howl The Line, която има навика често да ми се върти из устата и оп! Още една изненада - Dirty Old Town на ония ирландски откачалки Pogues … Така изревахме текста към края, че Робърт чак се разхили и вдигна ръце, образно казано, от вокалите… Доволен остана де… И ние също – щом успяхме да го разсмеем, какъвто е тъжен напоследък… Това, което последва, прикова вниманието ни в Питър - десетминутната Half-state, която от неговата китара звучи като LSD-химн… Свири я дълго, протяжно, разложено, отнесено, със затворени очи… пикираше под микрофона, не знаеше къде е… ритна и събори в краката на охраната монитора си… заклещи си крака в нещо на пода, залитна и щеше да се стовари право в нас… Сякаш едва щом свърши и се отърси от последния акорд осъзна, че си беше на мястото – на сцената… Ние пък едва тогава почувствахме, че не сме си били на мястото и се връщаме от някъде - много далеч… Следващата серия съвсем ни разбуди, както и прибоя на залата зад нас – Conscience Killer от актуалния Beat The Devil’s Tattoo (2010), 6 Barrel Shotgun от подценявания втори Take Them On, On Your Own (2003) и неомръзващата Spread Your Love от B.R.M.C. (2001) … И пак останахме без дъх… И… По дяволите! Втори бис!?… Не исках да го мисля, но не можех да не го мисля – краят наближаваше… След повторната поява момчетата/момичето изкараха едно странно, доста разложено и разлагащо парче… Странно, защото беше непознато за всички ни… Едва по-късно зацепихме, че просто беше ново… Заключиха го с поредна изненада – странният шугейзинг госпъл химн Salvation от B.R.M.C. (2001) … Може би беше в памет на бащата на Робърт, който неотдавна си отиде неочаквано по време на същото това турне… От унеса ни изтръгна трошащата китари Shadow’s Keeper от Beat The Devil’s Tattoo (2010), която, уви, е лебедовата песен на всеки сет лист от турнето – без изключения… Ние обаче знаем, че винаги след това идва една прощална Open Invitation, която, като всеки hidden track, липсва в описите – това ни даде време да се подготвим за финала, да направим светкавична, шумна и препъваща се ретроспекция на последните няколкo часа, да се натъжим още повече, да се разплачем, после да се усмихнем от набъбващите планове за следващия концерт, който ще подгоним през забравеното ежедневие, очакващо да ни прилапа у дома… Лия беше изчезнала от сцената още след края на предното парче… Те двамата – Робърт и Питър – останаха на сцената още няколко мига - просто така, с наведени глави, докато ние ловяхме последните трептящи звуци, останали да се носят из горещия въздух на залата… Поклониха се, благодариха и изчезнаха…



Останалото няма значение… Няколкото цигари на въздух пред клуба… Минаващият Питър, теглен на буксир от някакво забързано чиче… „Питър! Як сет!…” „Благодаря, човече!…” Пак ни усмихна… Последният влак на метрото… Студената Франкфуртска гара в два посред нощ… Двата студени Бекс-а… Бездомникът-пророк на съседната пейка, който не спря да нарежда нещо на неговия си немски – може и Гьоте да е рецитирал, убийте ме, ако знам… Автобусът в три към летището… Проспаният полет… Студеният софийски дъжд… Безпаметният следобед в института… Казах ви – останалото няма значение…